|
Share

Доктор Робърт С. Менделсон (1926-1988) е един от най-великите американски педиатри.

Роден е в Чикаго, щата Илинойс. Завършва медицина в Чикагския университет през 1951.

Известен е със своите радикални възгледи за съвременната медицина.
Особено силно критикува педиатричната практика, ваксинациите, акушерството, преобладаването на лекарите-мъже в гинекологията.
Обявява се против коронарния байпас, редовните рентгенови прегледи за откриване рака на гърдата, флуорирането на водата.

Дванадесет години преподава в Медицинския факултет на Северо-Западния университет, след това още толкова е професор по педиатрия, обществено здраве и профилактика в университета в Илинойс. В началото на 80-те години е президент на Националната федерация за Здраве. Работи като и национален директор на Службата за медицинска консултация в „Проджект Хед Старт”, но тази длъжност е принуден да напусне след нападките към него заради рязката критика, на която подлага училищното образование. Оглавявал е  Медицинския лицензионен комитет в щата Илинойс.

Активно пропагандирайки своите възгледи, той се изказва на конференции и събрания на Националната федерация за Здраве, води новинарски бюлетин и колонката „Народен доктор” в няколко национални вестника, участва е в повече от 500 тоук-шоута в телевизията и радиото.

През 1986 Националната асоциация за здравословна и полезна храна на САЩ го удостоява с Мемориална премия на името на Рейчъл Карсън „За заслуги в областта на защитата на свободата на потребление и здравето на американците”.

Автор е на редица научно-популярни книги, претърпели по няколко издания в САЩ и в други страни.



Когато говоря на родителите, че възрастните в семейството са способни да се погрижат по-добре за здравето на детето, отколкото който и да е лекар, те обикновено възприемат моите думи на шега. По прости, но сериозни причини, аз съм абсолютно уверен в това, което казвам.

Тези, които са под петдесет и са израснали в големите градове на страната ни, едва ли са чували нещо за „семейния лекар” – такива в наше време почти не са останали.

Семейният лекар съпровождаше семейството в продължение на две, три и даже четири поколения. Познаваше особеностите на характера, настроенията и чувствата на всеки негов член.
Отнасяше се към пациентите като към хора, нуждаещи се от помощ, а не като към обекти за прилагане на фармакологични средства и медицински технологии, заменящи за днешните лекари щателното изследване и здравия разум. Знаеше историята на заболяванията не само на членовете на семейството, но и на техните предци – родители, баби и дядовци. Той умееше да изслушва търпеливо оплакванията на подопечните си, подробно отговаряше на въпросите им, разсейваше техните страхове, обясняваше просто и разбираемо какво се случва в тяхното тяло и душа. Неговия кабинет беше уютен, удобен, неагресивен, такъв беше и неговият характер.

Когато тези, за които се грижеше, се чувстваха зле, той ходеше сам при тях, приемайки, че е по-редно лекарят да отиде при болния, а не обратното. Никога не позволяваше самомнението и медицинските догми да застанат на пътя на здравия разум и човеколюбието. Ако беше нужно хапче, болният го получаваше, а страховете и вълненията лекарят снемаше с добра дума и ласкав жест, без да пречи на Природата да върши своята работа.

Признавам, че образът на семейния лекар от моите спомени е малко романтичен, но все пак именно такъв трябва да бъде семейният лекар. Уви, такива лекари сега има много малко, а това означава, че именно вие, родителите, трябва да се погрижите за здравето на вашите деца.

Защо съм сигурен, че родителите, повечето от които са без медицинско образование, са способни да се погрижат за здравето на децата си по-добре от педиатрите? Просто защото, те искат и могат да отделят повече време и внимание на децата си, а лекарите не искат и не могат.

Най-важното в диагностицирането на заболяването е анамнезата, фиксирането на промените във външния вид и поведението на болния. Родителите веднага усещат и най-
малките промени в настроението на детето, моментално ги забелязват във външния му вид и поведение, знаят наизуст анамнезата му, все едно, че е тяхна. Обикновеният педиатър, пред вратата на който чакат на опашка по тридесет, четиридесет, понякога петдесет пациенти, не знае нищо за доведените за преглед деца, още повече, че няма нито време, нито намерение да го научи. Цялата негова технология - изследвания, рентгенови снимки, инжекции, медикаменти – в повечето случаи не може да замени основаната на здрав разум грижа на информираните родители.

Именно по тази причина педиатърът не може достоверно да реши детето болно ли е, или здраво, а след като е така, на него не може да се вярва напълно. Родителите познават
самочувствието на детето си по-добре от лекарите, те живеят с него, наблюдават го ежедневно с интерес и любов.

КРАТКО РЪКОВОДСТВО ЗА ДОМАШНА ДИАГНОСТИКА
Ако детето не се чувства болно, няма вид на болно и не се държи като такова, най-вероятно не е болно или не е толкова болно, че да търсите медицинска помощ. Колко пъти сте имали желание да позвъните на лекаря, когато детето се е оплаквало, че го боли главата или коремът, а след час или два сте доволни, че не сте се обадили, гледайки как дивее с братята и сестрите си.

Вече споменах за правилата, от които трябва да се ръководите при домашната диагностика, но ще ги повторя, защото са много важни.

Правило № 1
Ако детето не се чувства болно, не изглежда болно и не се държи като болно, то е по-скоро здраво.

Правило № 2
Дайте на Майката Природа време за нейните чудеса преди да подложите детето на потенциално опасно лечение.
Човешкият организъм има поразителна способност да се самолекува – способност, която в повечето случаи превъзхожда всичко, на което е способна медицинската наука и която ‘работи’ без нежелани странични действия.

Правило № 3
Здравият разум е най-добрият инструмент за справяне с болестта. Лекарят едва ли ще има същия успех, тъй като не на това са го учили в медицинския факултет.

Разбира се, има болести, при които няма да се размине без компетентна лекарска намеса, но те се случват рядко, при децата са изключение, а не правило. Възниква въпросът: Как да различим кои болести са сериозни и кои – не.

Това не е лесно, както за лекарите, така и за родителите.
Надявам се тази книга да ви научи да определяте степента на сериозност на повечето детски болести. Тогава съвсем рядко ще ви се налага да се обръщате към лекар.

В своята лекарска и преподавателска практика открих, че по-голямата част от лекарите се справят добре с лечението на тежкоболните и се грижат много лошо за здравите пациенти. В това е основният недостатък на медицинското образование.
Студентите и специализантите учат много малко как да опазват детското здраве. Образованието им започва с предпоставката, че всеки влизащ в кабинета им пациент има нужда от лечение.

В медицинския факултет курсът по педиатрия продължава около три месеца, почти през цялото това време студентите учат от остарели учебници за отдавна изчезнали детски болести. Те получават огромни количества предубедена информация за ваксините и нищожни знания по фармакология, макар че ги очаква перспективата в бъдещата им лекарска практика да „зарибят” с медикаменти повече деца, отколкото най- изпеченият наркодилър в техния град.

Четиригодишният курс на обучение в медицинския факултет отделя на фармакологията около шестдесет часа, като в
повечето време на студентите се преподава нейната теория. С конкретни знания за лекарствените вещества лекарите се въоръжават от армията търговски агенти на фармацевтичните компании. Те самите уклончиво се наричат „консултанти” . Ако направим съпоставка с разпространението на уличните наркотици, консултантът ‘играе’ доставчик на отровата, а лекарят – наркодилър.

ВАЖНОСТТА НА ХРАНЕНЕТО НЕ Е ЕДИНСТВЕНОТО НЕЩО, ОТ КОЕТО ЛЕКАРИТЕ НЯМАТ ПРЕДСТАВА

В медицинските факултети не учат студентите, че храненето често пъти е важен елемент от диагностиката и лечението. Те започват своята лекарска практика без да знаят, че хранителните алергии са основна причина за много детски заболявания, че адекватното хранене е основа на здравето. Това невежество ги подтиква да използват медикаменти там, където може да се размине само с промяна в диетата.

Ако студентът медик специализира в клиника за здрави деца, там той няма да получи представа за реалната медицина, с която скоро ще се сблъска. Практически той се занимава само с това да ваксинира, да раздава витамини и мостри на изкуствени храни, които производителите редовно доставят и да наблюдава как по-старшите колеги правят рутинни „профилактични” прегледи на здрави деца. Болни деца в такива клиники няма да видиш и специализацията свършва без специализантът да се е научил да ги различава.

Лекарите-новаци биват приучвани да се подиграват с алтернативната медицина, природосъобразните терапии и всякаквите форми на лекуване, за които не е нужна диплома за медицинско образование. Тях ги учат да ругаят
„шарлатанството”, но никой не казва колко много шарлатанство има в официалната медицина.

Как може лекарят да осъжда тези, които лекуват с лаетрил2, когато самият той е предписвал на своите пациенти орафлекс, зомакс или талидомид до тогава, докато тези препарати не бяха иззети от пазара, заради вредите, които са нанесли?

2 Лаетрил – цианосъдържащо съединение, получавано от костилките на праскови, използвано в алтернативната медицина за лечение на различни видове рак

Бендектин – медикамент, предписван при симптоми на ранна токсикоза при бременни, за което се предполага, че предизвиква вътреутробни дефекти у плода.

Орафлекс – противовъзпалителен медикамент, довел до смъртта на повече от сто пациенти.

Зомакс – аналгетик, предизвикващ тежки странични ефекти и повишаващ риска от рак

Талидомид – медикамент, предписван при симптоми на ранна токсикоза при бременни; през 1959 около петстотин бебета в Германия и около 1000 по света се родиха с вродени малформации, защото техните майки са ползвали този препарат в първите седмици на бременността си

Малкото, което бъдещите лекари знаят за кърменето – най- ефективното средство за дългосрочна защита на детето – най- често го научават от мъже-преподаватели, които нямат нито опит за него (по очевидни причини), нито изпитват голям интерес. Независимо от огромното влияние на кърменето върху развитието и общото състояние на детското здраве (за което ще говоря по-късно), за четирите години обучение в медицинския факултет имах за него само една лекция. Докато преподавателите бездействат, производителите на изкуствени храни усърдно промиват мозъците на бъдещите лекари, засипвайки ги с тонове литература.

В действителност учат студентите да преуспяват в бизнеса. За това ги учат много по-старателно, отколкото за основната им професия. Според мнението на преподавателите им, лекарят трябва да създава впечатление на всезнаещ, почти всемогъщ и предизвикващ благоговение у пациентите.

Ако някой смята че специализацията може да поправи недостатъците на обучението в медицинските факултети, то той се лъже. Специализацията обикновено се прави в болниците, а там се учат да стрелят с оръдия по врабчета – в арсенала на специализанта влизат опасни технологии за диагностика, хирургия и агресивни интервенции, типични за стационарите.
Младият лекар така и не получава необходимият опит за лечение на повечето детски заболявания, с които скоро му предстои да се сблъска.

Оттук идва и стремежът към сложни намеси в случаите на обикновени болести, същият се наблюдава и в частната лекарска практика. За родителите това явление представлява сериозна заплаха, затова те трябва винаги да са нащрек. По-нататък ще разкажа за това по-подробно.

Младият лекар, откриващ след обучението си свой кабинет, по правило е слабо образован и съвършено неопитен. Представата му за страничните ефекти на медикаментите, за риска от процедурите и операциите, които прави сам и за които с лекота дава направления, за възможните грешки в анализите, на които разчита изцяло, за недостатъците на технологиите, които смело ползва е силно ограничена. Практически нищо не знае за влиянието на храненето върху детското здраве и алергичните реакции с психическа и емоционална генеза.

Много често педиатрите лекуват практически здрави деца, а при специалисти изпращат тези, които са сериозно болни или са получили травми. Препращането на болни е задължително в практиката им. В медицинските среди неслучайно наричат детските лекари диспечери.

Може би защото дълго време сам бях педиатър, аз въобще не съм убеден, че е нужен специалист за изпълнението на днешните функции на детския лекар. Информирани и грижовни родители с успех биха могли да лекуват значителна част от детските болести в домашни условия, а ако е нужна лекарска намеса, може да се обърнат към общопрактикуващ лекар, семеен лекар или специалист. При необходимост дори медицинска сестра може да се справи успешно. Медицинските резултати са къде по-добри в страните, в които педиатрите са относително малко.

Колкото и странно да звучи, резултатите в детското здравеопазване в тези страни са по-добри, именно защото детските лекари са по-малко. Децата там са по-здрави, подлагани са по-малко на медицинска намеса и следователно на по-малко въздействие на вредни медикаменти и медицински технологии. Известно е, че в САЩ студентите-медици почти не учат фармакология, но пък изучават всевъзможни нови средства и методи.

Нови медикаменти и медицински прибори се появяват едва ли не всеки ден, създават ги в огромно количество в лабораториите на фармацевтичната промишленост и производителите на медицинска техника. Много често те не са достатъчно проверени и може да се окажат опасни.

Доста родители смятат, че Агенцията за контрол на храните и медикаментите е способна да осигури безопасността на лекарствените средства и й се доверяват изцяло. Повечето
лекари говорят за същото, макар че точно на тях им е известно как стоят нещата в действителност. Най-малкото е лекомислено да се разчита на тази агенция да контролира толкова важно нещо като здравето на децата.

Практически всички медикаменти попадат на пазара без необходимите им, поне донякъде надеждни изпитания върху хора. Тези средства вероятно помагат на някои, може би даже много бързо, но как приемането им ще се отрази на състоянието на тези хора в дългосрочен план? Не са известни и какви ще бъдат вероятните късни и кумулативни ефекти. За тях ще разкажа по-подробно в една от следващите глави. Може да се получи така, че невинна жертва да стане не този, който е използвал нови препарати, а неговите деца, десетилетия по- късно.

В историята на медицината – американска и световна – изобилстват примери за одобрени за масова употреба медикаменти, които по-късно са се изземвали от пазара, но чак когато безброй жертви са представили доказателства за
нанесена им вреда. Най-скандална известност получиха диетилстилбестрол (DES), трипаранол (MER-29)3 и талидомид.

3 Диетилстилбестрол (DES) – синтетичен естроген, предизвикващ редки видове рак при деца, чиито майки са използвали този препарат.

Трипаранол (MER-29) – медикамент, използван за понижаване нивото на холестерина, спрян от употреба, заради тежките странични реакции, включително слепота и окапване на косата

Проблемът се задълбочава още и от това, че макар Агенцията за контрол на храните и медикаментите да притежава власт да не допуска на пазара непроверени медикаменти, тя практически не може да изземе вече одобрените такива от търговската мрежа. Няма и ефективен механизъм за регистриране на страничните ефекти на вече пуснатите на пазара медикаменти, за да се информират за тях както Агенцията за контрол, така и населението. В европейските страни нещата стоят значително по-добре. Там се практикува хората, приемащи медикаменти да бъдат наблюдавани и по такъв начин се открива степента на риска, на който тези пациенти са се подложили, употребявайки новите препарати.

ЛЕКАРИТЕ РЯДКО ИЗУЧАВАТ МЕДИКАМЕНТИТЕ, КОИТО ПРЕДПИСВАТ

Действително, рядко се случва лекар да изучава резултатите от клиничните изпитания на медикаменти и процедури преди да започне да ги предписва. Дори когато се появят някакви съмнения за повсеместно прилагани препарати, лекарите не им обръщат никакво внимание. На производителите на медикаменти за деца най-често бива предложено да представят доказателства за тяхната безопасност, в противен случай се изземват от пазара. Докато те спорят с Агенцията за контрол, продукцията им продължава да се продава. Безопасността на голямо количество медикаменти така си и остава и непотвърдена, но това не пречи на лекарите да продължават да ги изписват. Става дума за стотици медикаменти!

Трудно е за вярване, но американските родители харчат милиони долари ежегодно за лекарствени средства за децата си, макар че лекарите ги предписват без да имат достатъчни доказателства за тяхната ефективност и безвредност.

НЕЩО ПО-ЛОШО – ЗНАЕЙКИ ЗА ЗАПЛАХАТА, КОЯТО ТЕ ПРЕДСТАВЛЯВАТ ЗА ЗДРАВЕТО. ОТ ТРИДЕСЕТТЕ НАЙ-ЧЕСТО ПРЕДПИСВАНИ И ПРИЗНАТИ ОТ АГЕНЦИЯТА ЗА КОНТРОЛ ЗА НЕЕФЕКТИВНИ МЕДИКАМЕНТИ ПРЕЗ 1979 ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛОВИНАТА, ВКЛЮЧИТЕЛНО ТРИТЕ НАЙ-ПРОДАВАНИ, СА
ПРЕДНАЗНАЧЕНИ ЗА ДЕЦА. ТОВА СА ДИМЕТАН, АКТИФЕД, ДОНАТАЛ, ОРНАД, ФЕНЕРГАН ЧИСТ И ФЕНЕРГАН VC С КОДЕИН, АКТИФЕД С, БЕНТИЛ, СИРОП БЕНИЛИН, МАРАКС И МАРАКС DF, ДИМЕТАН И ДИМЕТАН DC, АМБЕНИЛ, ТЕИДРИН.

Когато следващият път лекарят предпише някой от тези медикаменти, попитайте защо препоръчва медикамента, след като производителят не е могъл да докаже, че той поне малко помага.

В ранните години на моята лекарска практика, когато бях толкова наивен, че вярвах във всичко, на което ме бяха научили, правех същите грешки, за които сега упреквам днешните си колеги. По време на специализацията си аз, както и моите наставници, лекувах сливици, акне, лишеи на главата, увеличение на лимфни възли и тимусна жлеза с рентгеново облъчване. Нито един от моите по-старши колеги не ме предупреди за късните последици от такова лечение, а на мен въобще не ми идваше на ум, че може да навредя на пациентите си.

В онези години вярвах във всичко и очаквах същото от пациентите си. Сега се отнасям с подозрение към всяка новост в медицината. И досега ме измъчва съвестта за стореното от мен – лечението ми с рентген доведе буквално до епидемия от рак на щитовидната жлеза сред болните ми. Причинените увреждания се откриват и досега. По-трагично е, че аз и моите колеги лекувахме уголемени лимфни възли, което изобщо не е болест.
Лимфните възли и тимусна жлези след време намаляват размерите си по естествен начин без всякакво лечение.

Кой знае какви последствия от професионалните си заблуди ще открият в бъдеще сегашните студенти по педиатрия ? Учат ги да използват билирубинови лампи за лечение на бебешката жълтеница, тимпаностомия при ушни възпаления, антибиотици почти за всичко, хормони за контролиране на растежа, силно действащи вещества за коригиране на поведението и други медикаменти, анализи, имунизации и процедури, а за техните късни ефекти никой нищо не знае.

За последствията от повечето начини на лечение ни предстои да узнаем, но ако си спомним за отминали катастрофи, прокарали пътя на „медицинския прогрес”, може да не се съмняваме, че те ще бъдат многобройни и трагични.

Ако има нещо сигурно в съвременната медицина, то е, че лекарите не се учат от грешките си и повечето от тях не помнят основния постулат на клетвата на Хипократ:

„ПЪРВО: НЕ ВРЕДИ!”.
Те причиняват много увреждания. Самата система на медицинското образование формира в бъдещите лекари склонност от година на година да стават по-безчувствени към пациентите си. „Ние искаме нашите лекари да са чувствителни и състрадателни – заяви неотдавна доктор Даниел Бърнстейн от Калифорнийския университет, – но повишената чувствителност и съпричастност ще им пречи да изпълняват своята работа.
Медицинското обучение трябва да стане по -коравосърдечно”.

Студентът-медик може до съвършенство да усвои често използваните в болниците манипулации, например да прави гръбначно -мозъчна пункция, да пунктира вени и артерии и дори да прави ендотрахеална интубация. Но само да спре да ги прави редовно и навиците ще изчезнат, след година -две той едва ли ще може да възпроизведе някоя от тези манипулации, които така добре е правил в миналото. За щастие, това не е от голямо значение; на педиатрите много рядко се налага да ползват подобни похвати. Те са необходими в педиатричните клиники, където лекуват жертви на нищетата, лошата хигиена и недохранването, а повечето лекари не отиват да работят там, защото се стремят към по-високи доходи. Въобще, лекарите нямат толкова големи възможности да лекуват – децата от средната класа боледуват рядко, а пациентите на частно практикуващите лекари са практически здрави. Дали пък точно това не е причината лекарите да лекуват деца, които нямат никаква нужда от това.

КАК УЧАТ БЪДЕЩИТЕ ЛЕКАРИ ДА ДЕЙСТВАТ, КОГАТО ПРАВЯТ ЛЕКАРСКИ ГРЕШКИ?

По време на специализацията си ми обясниха какво трябва да прави частно практикуващият лекар, ако направи непоправима грешка. Препоръчаха ми най-напред да се свържа със застрахователната компания, занимаваща се със защитата на интересите на лекарите в случаи на престъпна небрежност и да изпълнявам точно съветите на нейните агенти. За публично обяснение на тъжния или приключил със смъртен изход случай ме посъветваха да ползвам „вълшебната” фраза: „Бедното дете ... това се случва веднъж на милион случаи”. Нито една дума за това как да се помогне на родителите да се справят с болката. Не ме учиха на никакви етични норми, които да съблюдавам в подобни ситуации.

Ето защо, когато се случва нещо лошо, лекарите казват: „Това се случва веднъж на милион случаи”. Как да не си спомним нашумялото дело в Торонто? Постъпилият в детската болница с диагноза „психосоматично повръщане” Стивън Хюз починал след няколко дни от „чревна непроходимост”. Разбира се, това се случва „веднъж на милион случаи”, също както смъртта на детето в Чикаго по време на тестуване за астма.

В тази глава се опитах да ви разубедя да не вярвате сляпо на педиатрите, предупредих ви, че когато търсите лекарска помощ без нужда, излагате детето на голям риск.

Когато децата се разболяват, търсенето на лекар трябва да бъде не първата, а последната крачка.
Повечето детски болести отстъпват пред естествените защитни сили на организма. Всичко, което се иска от грижещите се за детето възрастни е любов и здрав разум.

КАК ДА ОТГЛЕДАМЕ ЗДРАВО ДЕТЕ...,ВЪПРЕКИ ДОКТОРИТЕ - Робърт С. Менделсон

eXTReMe Tracker